Слънцето не спи

Цветето отвори очи изпод росата и видя руменината на новия ден. Все още бе много рано и небето едва-едва розовееше, разпъвайки сънено пространството пред себе си. 

Една малка калинка помръдна краче, свила телцето си в гънката на листенце, стърчащо от стебълцето му. Може би бе доловила трепването на цветните ресници? Тя потърка носле с пипалцето си, кихна от изненада и се усмихна на развиделяващото се небе. Денят бе най-красив при изгрева! Калинката разпери крилца от възторг и се издигна над съненото цвете. А то с продрано гласче я попита:

- Къде толкова рано, крилатке? Не виждаш ли? Все още всички спят!

- Не е вярно! - възрази възмутена малката калинка. - Я погледни слънцето! – и посочи с прозрачното си крилце първия прокраднал се лъч.

- Ех, слънцето! – усмихна се цветето. – Че то е от друг свят, не от нашия. Можем ли да се мерим с него?

- Световете си приличат, нищо че живеят разделени! – не отстъпваше калинката, сякаш от това зависеше смисъла на деня й. – И то като нас досега е спало, но вече е станало от постелята си и носи светлината, за да ни подари нови изживявания.

- Стига си философствала в ранни зори, моля те! Нима не знаеш, че слънцето никога не заспива? – цветето също бе упорито и опитваше да наложи своите възгледи. – Докато ние тук спим, слънцето огрява други същества като нас.

- Кой ти го каза? – този път калинката прозвуча заинтригувано.

- Едно червейче, което живее под коренчетата ми... – важно се изпъчи малкото цвете.

- То пък откъде знае? – зачуди се калинката.

- Не знам... Но под земята имало много тунели, по които се стигало до други места. Когато дядото на червейчето бил много млад, неговият баща чул някой да разказва... Че земята била толкова голяма, че когато от едната страна на тунелите падне нощта, от другата се показвало слънцето...

- Странно... – калинката почеса отново нослето си с предното ляво краче. Не че я сърбеше, но така по-добре можеше да концентрира въображението си. Опитваше да си представи колко голяма може да е земята.

- Няма нищо странно. Ти поне имаш крилца и можеш да опиташ да стигнеш до обратната страна на земята – малко неубедително се произнесе разсъненото вече цветенце.

- Аз? Ами ако се загубя? – жално проплака калинката. – Как ще намеря обратния път?

- Ех, ама че си плашлива! – назидателно и важно отговори цветчето. – Помисли! Как, как... Чрез мен!

- Чрез теб? – недоумяваше калинката.

- Да, чрез мен!

- И как ще стане това? – гласчето й вече звучеше раздразнено.

- Много просто – по аромата! – малкото цвете се усмихна и гордо вдигна шарената си шапчица.

- Вярно! Как не се сетих? – обидена от себе си, тихо промълви калинката.

***

В това време слънцето показа златната си корона и поръси главите им с малки искри. 

Листенцата на цветето блеснаха и капчиците роса, като изумруди, засветиха в несресаната му все още косица. 

А крилцата на калинката станаха като златни и по тях танцуваха светли искрящи усмивки...

Калина Томова